Дървената пейка

Веднага след като се прибра, Антъни влетя в банята. Имаше нужда да се отпусне и да се опита да се отърси от случилото се. Моментите с Катрин се въртяха в съзнаниено му като на лента. Беше успяла да пробуди онези, макар и малко заспали чувства. Но те съществуваха и си бяха там, на сигурно място в сърцето му. Думите от преди малко се набиваха жестоко в съзнанието на Евънс. Никога не беше предполагал, че в град като Лос Анджелис, ще се срещнат по този начин. Имайки предвид милионното население, процента беше почти нулев. Но все пак срещата им беше факт и изобщо не бе примнала гладко.
Уви кърпа около кръста си и излезе. Всички лъжи, които й беше наговорил бяха нелепи. Изобщо не бе продал имението. Напротив, наречете го мазохист, но той все още живееше там, където преди доста време Катрин си бе събрала багажа. Единственото, което бе направил, бе да махне всички техни снимки. Нямаше сили да ги изхвърли, но те си седяха в малкото шкафче до спалнята. Често ги бе разглеждал, отново и отново. Сякаш сам да си напомня какво бе направил и какво бе изпуснал.
След няколко цигари и едно силно питие си легна. Имаше прекалено много работа на следващия ден и трябваше да се наспи. Макар че знаеше, че дори и в сънищата му Катрин ще бъде там. Както се случваше всеки път, когато се сещаше за нея през деня.
На сутринта се събуди рано и за по-малко от половин час се бе оправил. Качи се в колата и се запъти към високата сграда на банката. Предполагаше се, че двете конференции, на които трябваше да присъства ще му отвлекат вниманието от госпожица Съфолк. Прекара целият си ден там, трупайки нерви със служителите си. Предполагаше се, че те би трябвало да му помагат, а не да оставят той сам да ръководи всичко.
След няколко поети дози кофеин и зверско главоболие, Антъни напусна офиса си. Само чакаше да се прибере и да се мушне под завивките. Понякога всичко това изпиваше и последните му капки енергия.
На другата сутрин беше събуден от ранното позвъняване на директора на колежа Блу Маунтин. Значи беше станало време да направи посещение и там. В крайна сметка беше длъжен сам да разбере как се използват парите му, внесени там. Изправи се бавно и след като си метна бърз душ, изпи една доста солидна доза кофеин, преглеждайки днешната преса. Икономиката вървеше нагоре с пълна сила и накара физиономията на Евънс да се превърне в самодоволна физиономия.
Изгаси цигарата си и излезе от имението. Само едно нещо го човъркаше отвътре и това нещо беше Катрин. Знаеше, че преподава там и от една страна доста го притесни. Бяха се срещнали в един шибан ресторант, при положение че имаше поне още хиляда подобни. Какво оставаше за един колеж?
Директорът го очакваше пред учебното заведение и го въведе в сградата. Докато му представяше плановете си къде мисли да инвестира парите му, Антъни внимателно проследяваше всяко лице. Не искаше да я среща, не и толкова скоро. Само дето не знаеше, че съдбата беше решила да си поиграе с тях.
-А, искам да ви запозная с госпожица Съфолк. -чу гласа на директора и отвори широко очи, но запази самообладание.
Успя да я фокусира и преглътна тежко. Не беше справедливо винаги да изглежда толкова изящно. Опита се да задържи сериозната физиономия, когато докосна ръката й. Кимна почти сковано и докато се осъзнае, Катрин съвсем деликатно се изниза. Вътрешно се засмя. Винаги бе правила така, когато й бе неудобно.
Проследи я с поглед, като изобщо не чуваше какво му говореше другия мъж. Добре де, ако и този път не говореше с нея, какъв беше шанса да я види отново?
-Може ли секретарката ми да се свърже с вас по-късно? Ще й дадете повече информация, закъснявам за конференция.- Антъни го прекъсна и още преди да беше отговорил го подмина и тръгна по петите на Кат.
Все още помнеше разположението на колежа иначе до сега да се бе изгубил. Видя Катрин на пейките. Мушна ръце в джобовете си и бавно се приближи към нея, докато тя беше с гръб към него.
- Не е възпитано така да ме отбягвате, госпожице Съфолк. - наведе се към ухото й и се усмихна.
Беше забравил колко често обичаше да се промъква зад гърба й.

Антъни въздъхна и премина с ръка през косата си. Беше ясно, че нямаше да спре да му натяква тази шибана изневяра, но беше ли нужно всеки път така да му я натиква под носа? Знаеше, че е сгрешил и че е допуснал може би най-голямата грешка в живота си, но връщане назад нямаше. Стореното бе сторено и факта, че се опитваха да го променят с нещо, със сигурност щяха да завършат с провал. Антъни изкара цигара от кутията и я постави между плътните си устни. Погледна назад, търсейки с поглед директора, но след като не го видя, запали тютюневото изделие и се настани до Катрин.
Опитваше се да намери точните думи, с които да отговори на въпроса й. Беше изключено да й заяви, че сърцето му й принадлежеше. Дори да гореше на кладата щеше да си замълчи. Мъжкото достойнство сякаш не го позволяваше, не и когато бяха разделени след толкова време. По време на връзката им, винаги й бе напомнял, че я обича и че би дал всичко, само и само да е щастлива. Но ето че сега деляха една и съща пейка, само на сантиметри разстояние, а той я чувстваше толкова далечна. Сякаш не се познаваха вече, а туко що бе разбрал името й. Чувстваше се до болка объркан от всичко, но нямаше да се откаже да играе. Не беше прав за нищо, което й бе наговорил, но тя го бе настъпила по огромното му его първа. А точно това той защитаваше повече от очите си дори. Знаеше също така, че тя му е повярвала за идиотщините, които незнайно как бяха изскочили от устата му. Но пък нямаше да каже, че не са били верни, защото отново щеше да си вкара автогол. По-добре бе нещата да останат такива каквито са, иначе рискуваше да усложни ситуацията още повече.
-Винаги си била интелигентна жена, Кат. - погледна я за миг, дърпайки от цигарата си - Наистина ли сама не можеш да стигнеш до отговора? Мислех, че го разбра още когато ти го казах.
Искаше му се, толкова много. Искаше му се сама да разбере какво се крие зад думите му. Искаше да го види в очите й, как осъзнава цялата истина. Но ако сама не успееше, то всичко щеше да си остане по старому. Антъни не би рискувал да й го каже сам. Не и ако тя го отхвърлеше. По-добре да го боли по малко всеки ден, отколкото много цял ден. Доста неправилна тактика, когато се замислеше, но имайки предвид, че и достойнството му бе намесено, изобщо не се и поколебаваше, че е прав.
За миг му се прииска да преметне ръка през раменете й и да я прегърне силно, било то и само за един единствен път. Искаше да усети кожата й от още по-близо, да чуе тихите удари на сърцето й. Устните й така изкусно го привличаха, че имаше чувството, че в един момент няма да успее да се въздържи.
-Наистина ли има мъж в живота ти? - впи поглед някъде напред и с равен тон зададе въпроса си, дърпайки от цигарата си.
Не искаше да продължава да се заяжда, но толкова отчаяно искаше да се увери в това, че не му даваше спокойствие. Той сам бе стигнал до този извод, имайки предвид изражението й от онази вечер в тоалетната, но трябваше да разбере от първа ръка. Едно гласче в съзнанието му сякаш започна тихо да шепти, че би убил всяко копеле, което я докосваше. Само дето нямаше никакво право. Когато той я бе имал, беше допуснал да направи грешка и да я остави да си тръгне. Сега всеки друг имаше много по-голяма привилегия да бъде с нея, от колкото той.

Ъгълчетата на Антъни се извиха в малка усмивка. Подиграваше се на тях двамата, бяха точно като тинейджъри. Продължаваха да тъпкат на едно място. Вече му бе пределно ясно, че няма така или иначе да оправят нищо. Щяха да се въртят в този омагьосан кръг, като Катрин нямаше да спре да му натяква изневярата и в един момент Антъни щеше да каже нещо, за което ще съжалява. Често не можеше да контролира гнева си и устата му работеше доста по-бързо отколкото мозъка.
Но този път думите на Катрин си забиха твърде безмилостно в съзнанието му. Не можеше да повярва, че тя бе приела думите му за истина. Предполагаше се, че го познава. Но явно наистина беше лъжа, вско това между тях. Изправи се и преди да отговори се загледа след две ученички, които минаха покрай пейката и нахално се загледаха в тях.
Обърна се към Катрин и си пое въздух, стискайки челюст. Явно наистина беше дошъл момента на истината. Иначе ще съжаляваше след време, ако не й кажеше всичко, което чувстваше.
-Истината, Катрин? - вгледа се в очите и облиза леко устните си- Какво искаш да знаеш? Че съжалявам за всичко, което направих? Че всеки път, когато чуех името ти, нещо се откъсваше от сърцето ми? Или това, че всеки път щом затворех очи виждах теб? Какво искаш да ми кажеш с това, един път да ти кажа истината? Има само една лъжа и тя е, че съм те забравил. Не мислех, че не ме познаваш, Катрин. Явно и двамата сме се залъгвали.
Понижи тона си, когато хората, които се разхождаха започнаха да се обръщат. Дишанета му се бе учестило , но не откъсваше поглед от този на Катрин.
-Ако до преди два дни, някой ме попиташе дали искам отново да бъда с теб, щях да направя всичко възможно да се получи. - вгледа се в сградата зад Кат и въздъхна- Сега разбирам, че явно наистина е трябвало да стане така. Щом ти не ме познаващ, то не знам кой всъщност ме.
Преглътна бавно и запали нова цигара. Никога не си бе вярвал, че ще й каже всичко това. Болеше го в действителност, но сякаш една малка част от товара му бе паднала. Беше й признал всичко, макар и не толкова надълго и на широко, както всъщност искаше.
Помнеше как заедно бяха чертали бъдещето си. Семейство, деца, спокоен живот. Никога не й бе казвал, но точно това го бе уплашило. Животът му преди Катрин бе коренно различен. Развратен, попит с огромни дози алкохол. Всяка вечер беше по частни купони, а на следващата сутрин се събуждаше без никакви спомени и женско тяло до себе си. Както го наричаха всички "ергенски живот".
А когато Катрин се бе намесила, бе преобърнала всичко из основи. Антъни спря да излиза, дори когато приятелите му додта изкусно го изкушаваха. Единственото, което искаше беше да се прибере вкъщи при нея, където се чувстваше в пъти по-добре. Но старите му навици бяха започнали да се обаждат, изплаши се от факта, че наистина скоро може да се ожени за нея. Никога не бе против това, но някак не си се представяше като съпруг. Знаеше, че никога няма да я направи до толкова щастлива, колкото заслужаваше. Дори в офиса си бе изтръпвал хиляди пъти, когато на телефона си чуваше гласа на секретарката си, която казваше, че "госпожа Евънс" е пред офиса му. Всичко това го бе накарало да се обърне назад и малко по-малко да тръгне по обратния път.
Факт е, че на много конференции бе имал реалния шанс да получи момичето, което бе привлякло внимането му, но тогава в съзнанието му съществуваше само Катрин. Дори и да искаше, не би могъл да докосне друга. Но след всичко, което му се бе натрупало, искаше просто да усети част от безгрижния живот, който бе имал. По стечение на обстоятелствата обаче, Катрин се бе озовала на погрешното място, в неправилното време.

Изруга наум. Разбира се, че го беше направила нарочно. Беше забравил колко добре боравеше с триковете си. Когато бяха заедно, дори беше много по-лесно да го манипулира. И точно това го изкара извън нерви отново. Тя бе единствения човек, който си позволяваше, но и успяваше!
Пропусна думите й да преминат покрай ушите му. Не искаше да разбира това, не и че и тя все още има чувства към него. Така ставаше още по-трудно. И за двамата.
Докосна устната й с палец, вглеждайки се за няколко секунди в кристално сините й очи. Липсваше му всичко, тя цялата му липсваше. По абсолютно всички начини.
Но нямаше как да стане, не и след като знаеше продължението на сценария. Хвана бавно ръцете й и ги свали от себе си. Не искаше да го докосва, не и когато все още изпитваше толкова силна нужда от ласките й.
-Да, забравих колко добре умееш да манипулираш.- присви леко очи и отклони погледа си от нейния - Това ти беше най-силния коз, нали? Чувстваш се толкова сигурна в себе си, когато искаш да откопчиш нещо от друг. Смени стратегията, Катрин. Отново подейства при мен, но едва ли някой друг би го изтърпял.
Странното беше, че това бе най-силната им обща черта и той я мразеше. Наистина точно тази черта му бе позволила да се издигне толкова високо, но пък полудяваше ако някой я приложеше върху самият него.
А Катрин прекалено добре знаеше слабите му черти и точно къде да удари.
Прибра ръцете си отново в джобовете и въздъхна тежко. До сега нищо не му се бе струвало толкова трудно. През целият му живот се бе справял с какво ли не, а сега му бе трудно със собствената му бивша.
Сега, когато бе разбрал, че и тя има чувства към него, опита отново да се съберат доста се обнадежди. Нямаше да отрече, че го иска повече от всичко, но съзнанието му нашепваше, че просто няма начин. Няма как всичко да бъде по старому. Първоначално всичко щеше да бъде спокойно, щяха да се радват, че отново са толкова близки един друг. Секса със сигурност щеше да бъде по-добър от всякога. Но когато страстите утихнат? Скандалите щяха да се превърнат в ежедневие, а Антъни изобщо не смяташе напразно да убива нервите си. По-добре да потъгува още няколко месеца, но да насочи вниманието си към нещо друго, нещо коренно различно. Някое ново начало, може би?
-Виж, Кат. - прочисти гърлото си и се вгледа в очите й - Може би така е трябвало да бъде. Нищо не можем да променим. Не ме разбирай погрешно, наистина искам само теб. Иначе знаеш, че никога не бих ти казал всичко това.
Преглътна за момент и извади едната си ръка, за да я помилва нежно по брадичката. Кожата й както винаги му се стори адски копринена.
-Да си запазим силите за нещо друго. Сигурен съм, че има стотици мъже, които се редят на опашка за сърцето ти.- приближи се бавно до нея, докосвайки челото й с устни- Дай шанс на някой от тях. Заслужаваш да бъдеш щастлива, миличка.
Тихо изрече и рязко свали ръката си. Вгледа се в очите й за още миг и леко се усмихна. Не трябваше до остава за още дълго. Иначе щеше да се поддаде на изкушението, което му предлагаше устните й.
Поклати глава и мина покрай нея, запътвайки се към паркинга. Стисна челюст и прокара ръка през косата си. Беше взел едно от най-трудните си решения, но знаеше, че си заслужава. Така беше по-добре. Тя щеше да срещне друг, той щеше да срещне друга. Трябваше да бъдат щастливи. Но дали щеше да се намери жена, която да успее да върне усмивката на Антъни, която само Катрин умееше да предизвика?